Мисли по пижама


Днес се нагледах на мъжко кавалерство.

Започнах деня със сутрешен фитнес – с лопата за сняг пред гаража. Трима мъже стояха настрана и ме гледаха с интерес. Може и да са се обзаложили – дали ще успея да се измъкна от клопката и дали преди това ще успея да прехвърля преспите сняг в зоната, определена за целта.

Ами, кавалерско си беше от тяхна страна. Оставиха ме да топя калории, нали искам да съм хубава, стройна – защо ми е друг спорт, а и пари да давам в тази криза. Някак се справих, геройски излазих от прохода и гаража, и бавно потеглих. След перипетии в трафика, много нервни и красноречиви, жестикулиращи шофьори, се добрах до заветния офис. Замръзнала цяла, но пак доволна – нали искам да бъда красива, а студът влияе благотворно върху бръчките.

На финала – участвайки в целия този хаос, пристигнах в училището на сина ми. Аз щастлива, че съм  пристигнала, той-повече от мен, защото обича снега като всички малки деца.

Е, потеглихме и пак се връщам на темата за пословичното българско кавалерство. Когато колата затъна в една огромна преспа, първият мъж когото погледнах с надежда, забърза обърнат в обратната посока и ме подмина със слушалки в ушите – очевидно разтревожен от метеорологичната обстановка.

Казах си – няма да се ядосвам, ще пробвам с “ОМ” и друг ще дойде. Така и стана. И той беше в кола и нямаше как да мине през мен, следователно ще помогне. Но както казваме ние, българите : “Да, ама не”. Нищо,че аз отидох и лично помолих да ми помогне, той си остана достолепно в колата и каза:”Ами нали имаш дете? Що не те бутне?”

Направо застинах. И какво… синът ми – на 8 години, излезе и започна да бута колата с все сила. С общи усилия успяхме.

Рошавите ми мисли тази вечер ми казват, че все пак има мъже и като моя син, но дано той стигне далеч и ако може въобще да не се връща.

Що се отнася за здравия дух в здравото тяло, днес добре поработих.

Спете спокойно, дами!  Снежните дни са пред нас, а зная, че и вие можете да направите спектакъл пред отбрана, любопитна мъжка публика.

Advertisements